Правният съветник на президента Иванка Иванова: Законите у нас се сменят прекалено често

Иванка Иванова е родена през 1970 г. в Бяла. Завършила е средното си образование в езикова гимназия „Гео Милев“ в Русе. През 1996 г. завършва Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. През 1997-1999 г. е стипендиант на френската Университетска агенция на франкофонията, като завършва докторантска школа по социални науки в Букурещ, Румъния (1998г.) и придобива сертификат за следдипломна квалификация (D.E.A.) от Брюкселския свободен университет (1999г.) От 2001 г. работи като експерт и ръководител на проекти в неправителствения сектор, като между 2004 и 2020 г. е била директор на правната програма на Фондация „Институт Отворено общество–София“. През 2008г. е избрана за стипендиант на програмата Marshall Memorial Fellows на German Marshall Fund. През 2016 г. придобива докторска степен по социология на социалното регулиране от СУ „Св. Климент Охридски“ след защита на дисертация на тема „Прокуратурата и полицията – сътрудничество и/или конфликт. Динамика на взаимоотношенията между 1989 и 2011г.“.

Ползва френски, английски и руски език.

Назначена е за Съветник по правни въпроси с указ на президента № 109 от 04 юни 2020 г.

- Г-жо Иванова, преди да заемете поста юридически съветник на президента, бяхте в НПО сектора. Кое Ви мотивира да приемете предложението да сте в екипа на държавния глава?

- Благодарна съм на президента Радев, че ми даде тази възможност. Работата е много динамична и интересна, а в юридическия екип на президентството има великолепни професионалисти, от които човек може много да научи.

Моят избор далеч не е уникален обаче: случвало се е и други колеги от неправителствения сектор да преминат на държавна работа или да влязат в политиката – поне трима от министрите на правосъдието в последните десетина години имат солиден опит в неправителствения сектор. Това показва, че този сектор у нас е вече достатъчно укрепнал; той позволява натрупването на определени знания и умения, които са много полезни и за развитието на институциите.

- Как се случи този преход за Вас – от човек в обществения сектор до юрист в публична институция? 

- В тематичен план работата не се различава много спрямо това, което съм правила преди. Дойдох в президентството от правната програма на Институт „Отворено общество“ – София, а тя има много траен ангажимент към върховенството на правото и защитата на правата на човека в България. Преди присъединяването на страната към ЕС програмата подкрепяше проекти за адаптиране на българското право към изискванията на правото на ЕС, наблюдаваше и оценяваше изпълнението на различните стратегии за съдебна реформа и развиваше изследователска дейност по теми, които са свързани с ефективността и отчетността в работата на съдилищата и правоохранителните органи – основно полиция и прокуратура. Доколкото напоследък в тези области има и много интензивни промени в националното законодателство, това ми позволява известна тематична специализация и в рамките на юридическия екип в президентството.

- Каква е ролята на юридическия екип на президента за работата на институцията?

- Юридическият екип подпомага президента при упражняване на неговите правомощия – основната работа се развива във връзка с правото на президента да предава за обнародване законите, които приема Народното събрание или да наложи вето, както и във връзка с правото да оспори пред Конституционния съд конституционосъобразността на разпоредби от действащото законодателство.

- Президентът Румен Радев наложи вето върху 28 закона, от които май само две бяха уважени от Народното събрание. До каква степен този инструмент изобщо може да повлияе върху законодателството?

- По принцип правната регулация в модерните държави засяга все по-големи сфери от бизнеса и частния живот, законодателството става все по-обемно и все по-сложно. У нас специално то се и променя прекалено динамично, което според мен е израз на определена управленска немощ от страна на законодателната власт. При това ми се струва, че мнозинството в Народното събрание разглежда  уважаването на президентското вето като някакъв вид загуба за себе си и съответно печалба за президента. Съотношението наложени – уважени вета е важно, но това не е футболен мач. Президентското вето е инструмент, който дава на депутатите насока и време за поправяне на грешки, непълноти, пропуски в законодателството. Дори и  неуважено обаче, ветото също има значение – веднъж, защото изложените аргументи след време очертават нови законодателни решения, и втори път, защото на някои неща просто трябва да се казва категорично и ясно „не“, без значение от последиците.

- Президентът говори много често за справедливост и върховенство на правото. Как президентът може да допринесе за това с оглед ограничените му по Конституция правомощия?

- Вярно е, че правомощията на президента не са много, но по нашата конституция той има много силна демократична легитимност – гражданите го избират пряко, както пряко избират и Народното събрание. Тази голяма легитимност, както и правото да се обръща пряко към нацията, струва ми се задължава президента да установява, формулира и излага публично всяко отклонение от демократичното и конституционно управление. Системата за разделение на властите се крепи на идеята, че всеки път, щом възникне тенденция към концентриране на властта – или "деспотизъм“ по думите на Монтескьо, останалите конституционни институции използват правомощията си, за да противодейства на тази тенденция. Това е всичко, което президентът може да направи и то съвсем не е малко.

Освен това той има право да предлага промени в Конституцията. През миналата година, доколкото беше възможно поради ограниченията заради ковид-пандемията, бяха проведени консултации с редица заинтересовани институции и организации точно с оглед на очертаване на конкретни проблемни области, по които има нужда от промяна на основния закон. Правосъдието, както и при предишни инициативи в тази връзка, отново се оказа в центъра на вниманието. Президентството има готовност, при формиране на следващия състав на Народното събрание, да изложи своите идеи в тази връзка. 

- Румен Радев поиска оставката и на правителството, и на главния прокурор Иван  Гешев. Като президент обаче той подписа указа за назначаването на обвинител N1. Доколко единият акт не противоречи на другия?

- Действащият главен прокурор е първият главен прокурор, срещу чието избиране имаше улични протести. Протестите са политически акт и това показва до каква степен фигурата на главния прокурор е излязла от тясната роля, която й определя Конституцията, и се е утвърдила като първостепенен по важност фактор в политическия ни живот. Такава роля на главния прокурор обаче не е съвместима с принципите на правовата държава.

В резултат на протестите, в края на 2019 г. президентът Радев всъщност отказа да назначи Иван Гешев за главен прокурор. Според чл. 129, ал. 2 от Конституцията обаче, когато Висшият съдебен съвет му предложи за втори път същия кандидат, президентът няма право на отказ и е длъжен да подпише назначението.

В същия текст от Конституцията пише, че президентът може и да освободи главния прокурор, но за това отново трябва предложение от Висшия съдебен съвет. Въпросът защо за 30 години и при много сериозни управленски и лични провали на върха на прокуратурата, този орган нито веднъж не е предложил освобождаването на главен прокурор,  представлява отделно и много важна тема.

- По случай  Баба Марта и Осми март какво бихте пожелали на българите?  

- Аз нямам право да се обръщам към всички български граждани. Това право е много специфично, много важно и според Конституцията и законите на страната само много тесен кръг висши държавници могат да се ползват от него – президентът на първо място.  

С Ваше позволение обаче, бих искала да поздравя с Първи март една конкретна личност: моята учителка от първи до четвърти клас във вече бившето основно училище „Никола Йонков Вапцаров“ (гара Бяла) госпожа Янка Йорданова, да й благодаря и да й пожелая да бъде здрава.

На пръв поглед правосъдието и образованието не са свързани, но може би не случайно Виктор Юго е казал, че който открива училища, закрива затвори.